Как Германия се опита, а Русия се опитва да опровергае Талес, Хегел и хода на световната история

(русскоязычный текст размещен в конце данной статьи) 

В историята на XX и XXI век отново и отново се повтаря един и същ сценарий: континентална държава („кротка и добра по душа“) хвърля, „бидейки принудена“, ръкавицата на  „морските хищници“ и „пирати“ — морските народи. Германия — в началото на миналия век. Русия — днес. И всеки път конфликтът прераства в световен, защото зад него не стои само политика. Той има корени в самата световна география и в мироусещането, което тя формира.
Защо именно Германия започна и двете световни войни? Защо Русия в XXI век отново влезе в продължителен конфликт със Запада? 


Морската цивилизация: началото на историята

 
Георг Вилхелм Фридрих Хегел в лекциите си по философия на историята твърди:

„Средиземно море, като залив на Атлантика, е центърът на световната история. Тук живеят народите, пробудени към духа, към свободата, към универсалността.“

Това при него не е поетична метафора, а философско-историческа теза: науката и историята започват там, където сушата среща морето в умерен климат. Морето не само свързва противоположни части на сушата, но и въздейства на мисленето — прави го открито и подвижно. Народите, които живеят на брега — гърци, римляни, финикийци, испанци, португалци, англичани — са били принудени не само да напускат земята си, за да търгуват, пътуват, пиратстват, воюват, свързват, но и да излизат извън непосредствеността на самото мислене. Така се раждат науката, световната търговия, културната и финансова система, обменът, движението и свободата.
Морето не признава граници. То провокира комуникация. Ето защо морските градове и държави — от Атина до САЩ — създават не само империи, основани на обир и сила, но и универсални системи: на мисълта, правото, финансите, търговията и технологиите.

Германия, обърната към сушата

 
Когато чрез усилията на Бисмарк Германия се обединява през 1871 г., морският свят вече е бил формиран. Великобритания и Франция си поделят колонии, САЩ укрепват силата си, морските пътища са отдавна установени. Германия разполага с университети, индустрия, наука — тя принадлежи към духовната орбита на атлантическата култура — но тя няма необходим собствен излаз към океана и глобалните пътища.
В опит да компенсира тази външна ограниченост, Германия култивира в себе си интензивност на мисълта, насочена навътре. Но когато тя се опитва да се изравни с морските сили, надделява не резултата на този неин духовен труд, а традиционната континентална логика: развитие чрез завладяване на територия. Това противоречи на самата немска метафизика, която е достигнала до революционни резултати в своята духовна дисциплинираност и стремежа към свобода. Но този плод на немската култура не пада в “немската пазва”. Въпреки необходимостта и значението на свободния „морски дух“, подчертан от Хегел, както Френско-Пруската, така и Първата и Втората световна война са били не толкова войни за моретата, колкото за континентално господство. По време на Втората световна война, в „битката за Атлантика“, Германия само извършва диверсии по морските пътища, но нито има сили, нито особено намерение да ги постави под свой контрол. Затова основната ѝ цел стават сухопътни завоевания на съседните западни държави, както и настъпление към Източна Европа – Полша, Украйна, Кавказ – за да компенсира чрез териториални завоевания липсата на морско влияние. Хитлер не е оспорвал британско-американското морско господство; той е мечтаел за сухоземно „жизнено пространство“, където наивно вярваше, че може да осигури историческо благополучие на народа си без океани или само с ограничените изходи към моретата, които Германия вече притежаваше. Така Германия се обръща не към Атлантика, а навътре към Евразия – там, където живее геополитическата илюзия за световно влияние и значение чрез територия.


Русия: обсебеност от бреговете

 
Русия повтаря същата логика. Както и Германия, тя не се е формирала на бреговете на открити морета. Балтийско и Черно море са вътрешни, сложни басейни. Северните морета са студени, замързващи, неблагоприятни за живот и мореплаване. Пряк достъп до Атлантическия океан – няма. Именно затова историята на Русия е история на компенсиране на морското безсилие чрез суша и сухоземен контрол..
Петър I прокопава „прозорец към Европа“, но той така и не се е превъръща във врата. По-късно Русия води десетки войни за излаз към топли морета. Но всяка победа не е била приобщаване към морската култура. Дори когато се създава флот, той не носи глобална морска и културна експанзия — той предимно охранява собствените сухоземни граници.
През XXI век Русия отново се оказа в положението на губеща в океанското съревнование държава. В икономиката, в логистиката, в технологиите — тя не е интегрирана в необходимата степен в глобалните морски мрежи. Нейната реакция е същата като тази на Германия преди сто години: дрънкайки с оръжие, тя навлиза навътре в континента — в Украйна, на Кавказ, в зоната на сухоземния „буфер“.
Нападението над Украйна е не само акт на агресия, но преди всичко израз на геополитически страх. Украйна, особено след 2014 г., ускорява своето движение към Атлантика: чрез сближаване с НАТО, чрез желание за икономическа и политическа интеграция с Европа. Контролът над Крим и пристанищата на Азовско море по-рано е давал на Русия илюзията за някакво морско влияние в черноморската посока — незначителен, но символично важен „атлантически излаз“. Загубата на Украйна и Крим е била възприета като напълно катастрофална загуба дори на това минимално морско присъствие.
Според последните данни на CSIS във войната между Русия и Украйна вече са загинали и били осакатени около 1,4 милиона души, от които около 1 милион са руски загуби. Готовността на Русия да убива хора в такива колосални мащаби, без да има в същността си каквито и да било ясни и приемливи за цивилизация рационални цели, които биха могли да бъдат постигнати с подобна безумна цена, говори единствено за огромен и панически геополитически и културен страх на съвременен руски елит. Защото в съвременния свят няма такива цели, заради които да си струва да бъдат хвърляни безкрайно човешки животи в тази месомелачка и с някаква маниакалност да не се желае тя да бъде спряна без да да бъдат непременно уталожени тези страхове.
Трябва да се отбележи, че в тази война Украйна, загрижена преди всичко за собствената си политическа независимост, в същото време неочаквано се превърна и в определено културно-цивилизационно предизвикателство. Украйна сякаш започна, дори без да си поставя съзнателно тази цел, да пренасочва и да променя самия център на идейно привличане, да създава перспектива за появата на нов славянски център вече в орбитата на атлантическата цивилизация. Не само западнославянски, какъвто е съществувал и преди, но сега и източнославянски, което може да се разглежда като поява на своеобразен украински и „източнославянски атлантизъм“. Пръв пример за който е бил демонстриран от южнославянска черноморска България. Това обстоятелство предизвика още по-голяма паника в Москва: това вече не изглежда само като политическа, а и духовна заплаха — опасност от това, че „славянската душа“ ще може съвсем да загърби, да се откъсне от своята сухоземна матрица и да даде заразителен пример на всички други за този отказ от традиционния и исторически пагубен начин на мислене, определян като вечна антитеза на океана и морето,  — така и славяните да вземат и да успеят да се свържат “с океана”, с хоризонта, с универсализма, и да бъдат пример, че този „наш тъжен път през степта“, както казва поетът, има алтернатива.
Алтернатива на онзи път, който очебийно се оказва и фантастично изгоден за малобройната класа на формиралите се руски големи собственици, приватизирали неизмерими природни богатства в частна и лична собственост. Именно заради тези богатства и личното притежание над тях те в момента убиват и жертват чужди животи. За тях е жизнено необходимо да получат от „Запада“ писмена индулгенция за по-нататъшен контрол върху тези богатства. Защото само западната цивилизация е единствената политическа сила, която застрашава техния абсолютно неограничен и престъпен по форма и съдържание произвол. Изтокът никога не е възразявал срещу деспотичното притежание на националните богатства, а гласа и слабата воля на собственото население днес се оказва възможно да бъдат дори още по-успешно задушавани отколкото в предтехнологичните епохи.
От страна на Русия това, следователно, не е агресия за демонстрация на мощ и сила. Това е по-скоро паническо стратегическо отстъпление, прикрито с идеология. Концентрирането върху територията и нейните недра — вместо да се концентрира върху креативност и свободата на мисълта. Поставянето акцента върху контрола — вместо доверие в хората и открития свят. Това е — страх на големците от загуба на владенията им и изчезване в един динамичен свят. Този страх, присъщ преди всичко на управляващата политическа и икономическа върхушка, те успяват да внушат на населението и да развържат от негово име война с низки и мръсни цели, представяйки защитата на установеното от тях архаично и несправедливо разпределение на народните богатства — като „защита на отечеството“ и “борба с нацизма”.


Макиндер: геополитика на сушата и морето

 
Британският стратег Халфорд Макиндер още през 1904 година формулира следното правило:
„Който контролира Източна Европа, контролира т.нар. Хартленд. Който контролира Хартленда — може да управлява света.“
Той добавя: това е временно предимство, защото истинското господство принадлежи на онези, които контролират океаните. Морската държава — това не е просто флот. Това е способността да се държи под контрол световната система от връзки: пристанища, канали, валута, технологии, култура.
Континенталната държава, която завладява територии, може да получи някакво предимство за 10–20 години, но винаги ще остане изолирана, ако не бъде интегрирана в морската логистика на света. Германия разбра това след 1945 г. Русия — все още не.


Руската „духовност“ като оправдание за затвореност

 
За разлика от Германия, Русия — опирайки се на духовния опит на последната и на собствената си традиционна религия — винаги се е стремяла да изработи убедителна за своята култура специфична философия, оправдаваща своето изоставане. От религиозните мислители — от Достоевски до Илин и Дугин — се проследява идеята, че Русия има особен път, че тя е носител на някаква „собствена духовност“, която уж е противоположна на прекалено рационалното, меркантилно и „бездуховно“ западно мислене.
Тази изгодна за класа на собствениците идея се поощрява от тях и замества обективната неспособност на Русия да се интегрира органично в съвременната цивилизация с един мит за духовна дълбочина. Но, както казва Хегел, дълбочината може да бъде и напълно празна. Неспособността да се разберат и де се приемат световните правила — „правилата на системата“ — се заменя с опит те да бъдат отречени и преосмислени според тесен класов интерес, комбиниран с регионално, почти фундаменталистко разбиране за „истината“, наследена като нещо завършено и неподлежащо на промяна.
Вместо приемственост към положителните и културни страни на светския СССР — връщане към догматично-православни и самодържавни управленски и политически практики. Арести, забрани, съдилища и физическо устраняване на политически противници.
 Вместо модернизация — сакрализация.
 Вместо интеграция — претенция.
Това не е философия, не е политика, а една психологическа защита, форма на класова геополитическа завист, прикрита под реторика за избраност.


Атлантическият момент на СССР

 
Следва да се отбележи, че съветският проект за известно време преодолява тази сухоземна и континентална затвореност… Марксизмът, формално основан на идеята за развитие на световната история, прогреса на производителния дух и борбата му за свобода, съдържаше в себе си импулс към атлантизма. А и как би могло да бъде иначе, щом в неговата идеология толкова се почиташе западната философия като наука и такъв „атлантически мислител“ като Хегел? Това е бил, така да се каже, опит да се измъкне от географския фатализъм, да се преодолее привързаността към „почвата“ в името на съвременен и универсален подход към света.
СССР, започвайки още от революцията, „беше завладян“ от глобалната логика на самия дух на историята, духа на социалната свобода, а агресивното нападение на Германия буквално го тласна „с две ръце“ в „правилната“ посока, превръщайки го в участник в атлантическата, а не в континенталната коалиция, към която в началото на войната той се накланя, съюзявайки се с Хитлер при разделянето на Полша.
Науката, културата и космосът се превъръщат в своеобразен заместител на морето. Пробивът в космическия океан става символичен компенсационен жест: невъзможността за господство над моретата на Земята се компенсира с желанието да бъдеш пръв в излизането отвъд научните и планетарни хоризонти — колкото и тези хоризонти да се изкривяват от разсъдъка на идеологията и историческото невежество. Същото важи и за създаването на ядреното оръжие.

Народите на СССР, след разпадането му, следователно, получават всички възможности да застанат на този „момент на атлантизъм“ и откритост, да ги засилят, развивайки тази освободителна линия на националните култури. Основавайки я върху постиженията на наука, просвещение и философската мисъл, която не може да се каже, че е била изучавана добре, но все пак е била доста широко застъпена в съветската образователна система. Но поради най-различни причини постсъветска Русия, от „зеещите“ съветски висоти, започна бавно, но сигурно да се плъзга към един „континентализъм“, близък до самодържавния. Руският президент, произхождащ от морския град, Петербург — рожбата на създателя на руския флот Петър Велики — се оказва напълно глух както към символизма на родния си град, така и към идеята за откритост и свобода. Той последователно започна да обръща „съветския атлантизъм“ с гръб към океана, насочвайки се с лице към все същите степи, пълни с нефт, и към Китай, възраждайки някакви съвсем допетровски митове и клишета. 

Защо побеждава океанът

 
Континенталните държави губят не защото „все нямат късмет“ и не са агресивни “по природа”, а защото, водени от слепотата и алчността на своя голям капитал, се противопоставят на архитектурата на съвременния свят, която е „архитектура на Партенона“. Тя не принадлежи на никому, а е дело на световната история, на човечеството като цяло. И тя не може да се преустройва произволно от който и да било.

Днешната сила на народите не е в хектарите земя или кубичните метри газ, а в гъвкавостта, скоростта, отвореността и архитектурната красота на изграждането на световни връзки и инфраструктурни проекти.
Побеждава не този, който заграбва чуждото, дори то някога да е било негово, а този, който не корумпирано, а естетически приемливо свързва земи, народи, икономики, смисли — дори и с изгода за себе си, както е прието в икономиката.
Светът е устроен като сложна система от връзки, като интернет. Морета и океани не са граници, а свързващи стихии. Който ги уважава, който владее връзките — управлява смислите. Който управлява смислите — пише правилата. 
И Германия, и Русия се опитват да се утвърдят в историята, обръщайки гръб на морето и тръгвайки към сушата. Но историята се движи в обратна посока — от сушата към водата, от застой към текучест, от контрол към комуникация, от задържане към отпускане и свързване. Както още е твърдял Талес  — „водата“, а не нещо друго, стои в основата на всичко съществуващо.
Хегел показва, че морската стихия отваря духа към свободата, към която можеш само да се присъединиш, а не да го отричаш.  Германия го разбра след 1945 година. Русия — все още не.
Историческият успех не започва с претенции. Той започва с това да погледнеш към хоризонта и да признаеш, че не си център на света, а си само негова част, която може да се впише във вече съществуващата сложна и крехка система по нейните вече изградени с векове правила, а не по своята израснала в изолиран регион воля. Докато цивилизациите фетишизират сушата като източник на национално богатство, изпадат в сухоземен регионализъм, облягайки го на каквато и да е религия или метафизика — те ще изостават и ще търпят поражения, дори и да имат някакъв временен илюзорен успех. Тръмп, заради тесногръдието си и неразбирането на историческата, “атлантическа” роля на САЩ, може и да изостави помощта си към Европа и към Украйна. Ако американският народ ще му позволи подобно нещо, то, освен че ще остави едно срамно и неустранимо петно на американската репутация на свободолюбива нация, това може би ще доведе и до военно и политическо поражение на Украйна. Но в крайна сметка и 300 спартанци не са уцеляли в древната битка при Термопилите. Но падането на персийската империя е бил само въпрос на време.

-----------------------------------------------------------

 

Как Германия старалась, а Россия старается опровергнуть Фалеса, Гегеля и ход истории

 

В истории XX и XXI века снова и снова повторяется один и тот же сценарий: континентальная держава (“кроткая и добрая душой”) бросает “вынужденный” вызов “морским хищникам” и “пиратам”- морским народам. Германия — в начале прошлого века. Россия — сегодня. И всякий раз конфликт разрастается до мирового, потому что за ним стоит не только политика. Он коренится в самой мировой географии и в мироощущении, которое эта география формирует.


Почему именно Германия начала обе мировые войны? Почему Россия в XXI веке снова вступила в долгий конфликт с Западом? 


⸻


Морская цивилизация: начало истории


Георг Вильгельм Фридрих Гегель в своих лекциях по философии истории утверждал:


«Средиземное море, как залив Атлантики, является центром мировой истории. Здесь живут народы, пробудившиеся к духу, к свободе, к универсальности».


Это не было у него поэтическим обобщением, а специально отмеченным философско-историческим утверждением: наука и история начинается там, где суша выходит к воде с умеренным климатом. Море в этих условиях не только связывает противоположные части суши, но принципиальным образом воздействует на мышление, освобождает его, делает внешнее и внутреннее пространство открытым, текучим. Народы, живущие у берега — греки, римляне, финикийцы, испанцы, англичане — были вынуждены выходить как за пределы своей земли, чтобы торговать, плавать, воевать, соединять, так и за пределы непосредственности самого мышления. Так рождается наука, мировая торговая и культурная система, обмен, движение и свобода.


Море не признает границ. Оно - провоцирующе коммуникативно. Потому морские державы — от Афин до США — создавали не только основанные на силе империи, но и универсальные системы: мысли, права, торговли, технологий.


⸻


Германия развернувшаяся к суше


Когда усилиями Бисмарка Германия появилась как объединенная нация — в 1871 году — морской мир уже был сформирован. Великобритания и Франция делили колонии, США наращивали мощь, морские пути были давно установлены. Германия также обладала развитыми университетами, промышленностью, наукой, ибо находилась в духовной орбите атлантической культуры — но она не имела нужного выхода к глобальному океану и его путям.


Германия поэтому,  в качестве компенсации этой внешней ограниченности приложения своих сил, воспитывала в себе интенсивность углубления мысли в себя. Но когда она, возбужденная этой глубокой определённостью духа, попыталась выравняться с морскими державами — в ней возобладала не эта интенсивность мысли, а старая эмпирическая континентальная логика: расширение не через мышление, а через пространство земли. Что на самом деле противоречило выводам самой немецкой метафизики. Последняя достигла революционных результатов в движении духа к свободе, но этот плод оказался не востребованным немецким народом. Вопреки необходимости и значению для истории свободного “духа моря” подчеркнутому Гегелем, и франко-прусская, и Первая, и Вторая мировые войны были войнами не столько за моря, сколько за континентальное господство. Во Второй Мировой войне, в «битве за Атлантику» она лишь осуществляла диверсии на морских путях, но взять их под контроль не имела сил и особых намерений. Германия поэтому ставила основной целью лишь сухопутные захваты соседских земель — шла в Восточную Европу, в Польшу, к Украине, к Кавказу, чтобы через землю компенсировать отсутствие влияния на море. Гитлер не оспаривал британо-американского морского господства, он наивно мечтал о сухопутном “жизненном пространстве”. Где он полагал возможным найти для народа историческое благополучие без всяких океанов. Германия отвернулась от Атлантики и пошла внутрь Евразии, туда, где живёт геополитическая иллюзия мирового влияния и значимости через территорию.


⸻


Россия: одержимость берегами


Россия повторяет ту же логику. Как и Германия, она не сформировалась на берегах открытых морей. Балтийское и Чёрное моря — это внутренние, сложные бассейны. Северные замерзающие моря не благоприятны для жизни и судоходства. Прямого доступа к Атлантическому океану — нет. Именно поэтому история России — это история компенсации исторически сложившегося морского бессилия через сушу и сухопутный контроль, а не через интеграцию.


Пётр I прорубал «окно в Европу», но оно никогда не стало дверью. Позже Россия вела десятки войн за выход к тёплым морям. Но каждая победа была не столько приобщением к морской культуре, сколь закреплением сухопутной армии у побережья. Даже когда флот создавался, он не нёс глобальной культурной экспансии — он охранял преимущественно свои рубежи. 


В XXI веке Россия вновь оказалась в положении проигрывающей в океаническом соревновании державы. В экономике, в логистике, в технологиях — она не встроена в необходимой мере в глобальные морские цепочки. Ее реакция — та же, что у Германии сто лет назад: она идет вглубь континента, в Украину, на Кавказ, в зону сухопутного “буфера”.


Нападение на Украину — это не только акт агрессии, но и выражение геополитического страха правящего класса. Украина, особенно после 2014 года, ускорила свое движение к Атлантике: через сближение с НАТО, через желание экономической и политической интеграции с Европой. Контроль над Крымом и портами Азовского моря ранее всегда давал России иллюзию хоть какого-то морского влияния на Черноморском направлении — крошечного, но символически важного «атлантического выхода». Потеря Украины и Крыма была воспринята, как катастрофическая потеря даже этого минимального морского присутствия.
По последним данным CSIS в российско-украинской войне уже погибло и искалечено около 1.4 миллиона человек, где около миллиона приходится на российские потери. Готовность России идти на убийство людей в таких колоссальных масштабах, не имея по сути никаких внятных целей, которые можно бы было достигать такой безумной ценой, говорит только об огромном и паническом геополитическом и культурном страхе. Ибо в современном мире нет таких целей, за которые бы имело смысл так жестоко бросать человеческие жизни в эту мясорубку и не желать остановить ее. За этим стоит леденящий страх российского президента и его окружения, которые ради удержания власти и богатства готовы уничтожить и свое население и население любого иного народа.


Необходимо отметить, что в этой войне Украина, озабоченная прежде всего собственной политической независимостью, в то же время неожиданно стала вызовом и культурно-цивилизационным. Она как бы начала, даже сама не ставя себе эту цель осознанно, перетягивать и менять сам центр идейного притяжения, создавать перспективу появления нового славянского центра уже в составе атлантической цивилизации. Не только западно-славянского, который существовал и ранее, но теперь и восточно-славянского, создание восточноевропейского коридора, ориентированного на Запад — это рождение своеобразного “восточно-славянского атлантизма.” Первым примером которого быть может стала южнославянская, черноморская Болгария. И это вызвало еще большую панику в Москве: угроза, что «славянская душа» сумеет отказаться, оторваться от своей извечной сухопутной матрицы и даст пример этого отказа от традиционного и духовно пагубного образа мысли, определенного не духом моря, открытости, а духом изолирующйся земли, успеет, т.о., соединиться с океаном, с горизонтом, с универсализмом, забросит, наконец, тоскливый “степной путь”. Который  оказалось так всегда фантастически выгоден малочисленному классу либо как ранее  помещиков, либо как ныне - ушло и быстро сформировавшихся крупных собственников, приватизировавших несметные природные богатства в частную собственность, за которую они и кладут сейчас чужие жизни и индульгенцию на контроль над которыми им бы хотелось получить в письменном виде «от Запада” . Ибо этот последний -  единственная политическая сила угрожающая их ничем не ограниченному преступному во всех смыслах произволу. Восток никогда не возражал против деспотических форм владения национальными ресурсами, а  голос и слабую волю собственного населения  оказалось можно сегодня еще более  успешно оболванить и придушить нежели в до технологичные эпохи.


Со стороны России это таким образом,  не агрессия ради проявления силы. Это — паническое стратегическое отступление, прикрытое идеологией. Ставка на территорию и ее недра — вместо ставки на свободное мышление. Ставка на контроль — вместо доверия к открытому миру. Это — страх исчезнуть в текучем мире, где нельзя держаться лишь на грубой силе.






⸻


Макиндер: геополитика суши и моря


Британский стратег Хэлфорд Макиндер ещё в 1904 году сформулировал правило:


«Кто контролирует Восточную Европу, тот контролирует так называемый Хартленд. Кто контролирует Хартленд — может управлять миром».


Он же добавил: но это временное преимущество, потому что настоящее доминирование принадлежит тем, кто контролирует океаны. Морская держава — это не просто флот. Это способность держать под контролем и поддерживать мировую систему связей: порты, пути, проливы, каналы, валюту, технологии, культуру.


Континентальная держава, захватывающая территорию, может получить какое-то преимущество на 10–20 лет, но она всегда будет изолирована, если не будет встроена в морскую логистику мира. Германия это поняла после 1945 года. Россия — пока нет.


⸻


Русская «духовность» как оправдание замкнутости


В отличие от Германии, Россия — и в опоре на духовный опыт последней, но прежде всего на свою традиционную религию — всегда старалась разработать убедительную для своей культуры специфическую философию оправдания своего сухопутного отставания. От религиозных мыслителей, от Достоевского до Ильина и Дугина тянется идея, что у России особый путь, что она носитель некоей «собственной духовности, ценностей», якобы противоположных слишком уж рациональному, меркантильному, агрессивному «бездуховному» “западному мышлению”.


Эта выгодная классу собственников идея поощряется ими и подменяет объективную на данный момент неспособность органически встраиваться в цивилизацию,  мифом о глубине. Но как говорил Гегель, глубина может быть и совершенно мнимой и пустой. Неспособность понять и принять мировые правила, “правила системы» заменяется попыткой их отрицать и переосмыслить в классово выгодном ключе, согласно своему, региональному фундаменталистскому пониманию “правды», как утверждается, унаследованному “от отцов”, как нечто готовое и изменению не подлежащее. Вместо модернизации — сакрализация. Вместо интеграции — претензия. Это не философия, а психологическая защита, форма геополитической зависти, скрытая под риторикой избранности.



⸻


Атлантический момент СССР


Необходимо отметить, что советский проект на время преодолел эту сухопутную Zамкнутость…Марксизм, формально основанный на идее мировой истории производящего духа и его борьбы за свободу, содержал в себе импульс атлантизма. Да и как бы это могло быть иначе, если в его идеологии так почитаема была западная философская традиция и такой “атлантический мыслитель” как Гегель? Это была, т.о., попытка вырваться из географического фатализма, преодолеть привязанность к «почве» ради современного и универсального подхода к миру. СССР, начиная с революции, оказался «захвачен» в глобальную логику самим духом истории, духом социальной свободы, а агрессивное нападение Германии совсем уже толкнуло его “обеими руками” в «правильную» сторону, сделав его стороной атлантической, а не континентальной коалиции, к чему по инерции советская Россия клонилась. Наука, культура и космос — стали у СССР своего рода заменой морю. Прорыв в космический океан стал символическим компенсационным жестом: невозможность господства в водах Земли компенсиравалась пальмой первенства в выходе в научные и планетарные горизонты, сколь бы их не искажал рассудок идеологии и историческое невежество.
У народов СССР, после его падения, были, таким образом, все возможности встать на этот “момент атлантизма” и открытости, развивая эту освободительную линию национальных культур. Опирая ее на достижения философской мысли, которая нельзя сказать, чтобы хорошо, но все же изучалась достаточно широко в системе советского образования. Но в силу самого разного рода причин постсоветская РФ с “зияющих” советских высот начала медленно но верно сползать в близкий самодержавному “континентализм”. Российский президент, выходец из морского Петербурга, этого детища Петра, оказался совершенно глух и к символизму своего родного города, и к идее открытости и свободы. Он последовательно стал разворачивать “советский атлантизм” спиной к океану, поворачиваясь лицом к степям полным нефти и Китаю, возрождать какие-то совершенно допетровские мифы и “представления о прекрасном”. 


⸻


Почему побеждает океан


Континентальные державы  проигрывают, не потому, что им “не везет” или потому, что они не агрессивны “по своей степной природе”, а потому что они начинают по слепоте и алчности своего крупного капитала противостоять архитектуре современного мира, которая есть “архитектура Парфенона”. 
 Сегодняшняя сила — не в гектарах земли и кубометрах газа, а в гибкости, скорости, открытости и архитектонической красоте построения мировых контактов. Побеждает не тот, кто захватывает чужое, пусть даже оно недавно считалось “твоим”, а тот, кто не коррупционно, а эстетически  приемлемо связывает и соединяет земли, народы, экономики, смыслы, пусть и с выгодой для себя, как это принято в экономике.


Мир устроен как сложная система связей, как интернет. Моря и океаны — не границы, а связующие стихии. Кто уважает их, кто владеет связями — управляет смыслами. Кто управляет смыслами — пишет правила. 
И Германия, и Россия пытались утвердиться в истории, развернувшись от моря к суше. Но история движется в обратном направлении — туда, откуда текут с гор и равнин ручьи, от суши к морю, от застоя к текучести, от контроля к коммуникации, от изолированности к соединению. И ведь, если верить Фалесу: вода есть первоначало всего сущего?


Гегель показал, что морская стихия открывает духу путь к свободе. Германия после 1945 поняла это. Россия — пока нет. 


Исторический успех и свобода не достигается и не начинается с обид и претензий. Пусть даже основательных. Не на обиженных ли возят, как раз, эту самую воду? 

Успехи народа начинаются с того, чтобы взглянуть на горизонт и признать, что центр мира не в одном каком-то месте, пусть оно и твое “родное”, что человеку и народу суждено понять себя лишь как его малая в масштабах вселенной часть, которая лишь может встроиться в уже существующую систему по правилам этой системы, а не по своему произволу. Пока цивилизации будут фетишизировать сушу, как источник богатств нации, впадать в высокомерный сухопутный регионализм, опирая его на какую угодно религию или метафизику — они будут отставать и терпеть  поражение.
Господин президент Трамп, который в силу узости своего мышления, также, конечно, может тоже повернуться спиной к океану, лицом к Китаю, не понимая исторической роли США. Он, конечно, высокомерно может пренебречь интересами и опасениями Европы и жертвами и борьбой Украины. И если американский народ позволит ему это сделать, то кроме того, что тогда он навсегда запятнает свою американскую репутацию свободолюбивой нации, это наверное может привести к военному и политическому поражению Украины. Конечно может. Но в конце концов и 300 спартанцев потерпели поражение в битве при Фермопилах. Но поражение Персидской империи уже было лишь вопросом времени.